Любовта ми Африка

"Посвещавам тази книга на Дивата природа и на всичко, което тя обхваща, на паметта на Дейвид и на първите директори на кенийските национални паркове, на моето семейство и на моите внуци, за да знаят какво беше едно време."

Дафни Шелдрик първа в света постига успех в отглеждането на новородени слончета в изкуствени условия. Благодарение на голямата си обич и разбиране към животните, на годините, прекарани сред богатия животински свят на Кения, и на работата си по усъвършенстване на методите за отглеждане и хранене тя спасява безброй слонове, носорози и други осиротели животни от сигурна смърт. В тази трогателна и вълнуваща автобиографична книга Дафни разказва за изумителните си взаимоотношения със сираците, сред които са първата й любов, Буши, антилопа с влажни очи, малката мангуста джудже Рики-Тики-Тави, неуморната птица тъкач Грегъри Пек, палавата зебра Хъпети и величествената слоница Елинор, чиято дружба с авторката продължава повече от четиридесет години. Тази книга обаче е също така вълшебна и трогателна история за любовта между Дафни и Дейвид Шелдрик, известния управител на парка Цаво. Именно силната и страстна любов, изключителните познания на Дейвид за природата и трагичната му и ранна смърт вдъхновяват Дафни за многобройни дейности, сред които най-впечатляващо е основаването на световноизвестния Тръст за диви животни „Дейвид Шелдрик“ и на сиропиталището за диви животни в националния парк Найроби, където Дафни живее и работи и днес. Книгата описва не само неуморната борба на Дейвид и Дафни за прекратяване на бракониерството и опазване на дивите животни в Кения, но преди всичко тяхното умение да възприемат животните като равни и да отглеждат питомците си така, че те да могат да се върнат в естествената си среда. „Любовта ми Африка“ е творба, изпълнена с обич, състрадание и хумор, която разказва за живота на една от най-забележителните жени в света. Дафни Шелдрик е родена и израснала в Кения. Заедно със своя съпруг Дейвид, легендарен управител на националния парк Източен Цаво в Кения, тя отглежда и лекува осиротели диви животни, представители на различни видове. След смъртта на Дейвид през 1977 г. Дафни придобива международна известност благодарение на работата си с осиротели слонове и носорози. В памет на съпруга си тя основава Тръста за диви животни „Дейвид Шелдрик“ с помощта на голямата си дъщеря Джил.

Днес начело на тръста стои малката дъщеря на Дафни, Анджела. През 2001 г. Дафни Шелдрик е удостоена с кенийския „Орден на горящото копие“, през 2002 г. получава наградата на Би Би Си „За заслуги“, а през 2006 г. става дама командор на Ордена на Британската империя. Това е първото рицарско звание в Кения от l963 г., когато страната получава независимост.

ПРОЛОГ:
Денят беше започнал добре. С мой приятел бяхме в Националния парк Цаво и търсехме Елинор сред гъстата растителност и дивите стада. Горях от нетърпение да намеря любимата си осиротяла слоница. Занимавах се със слонове от много години, но нямаше съмнение, че от Елинор бях научила най-много за този вид. Заедно бяхме преживели много успехи и много трудности. Тя ми беше стара приятелка. Не беше лесно да я намерим. Площта на Цаво възлиза на 13 000 квадратни километра. В момента я търсехме на едно място, където знаех, че е била предния ден. Много пъти, когато подозирах, че Елинор е в някое диво стадо, ми се беше случвало просто да я извикам по име. Тогава тя тихо се отделяше от групата и идваше при мен. Често в прилив на нежност тя внимателно обвиваше шията ми с коравия си хобот и повдигаше огромния си крак за поздрав, а аз го прегръщах с две ръце. Познавах Елинор, откакто беше осиротяла на седем. Сега тя беше на четиридесет и няколко, също като голямата ми дъщеря Джил, и между нас цареше невероятно приятелство и доверие, които не бяха отслабнали дори и след като Елинор се беше върнала към естествения си начин на живот. Най-сетне вдясно забелязахме диво стадо. От разстояние никога не ми беше лесно да различа Елинор сред безредната тълпа на другите възрастни слонове, но и никога не бях изпитвала нужда да я търся; бях сигурна, че тя във всеки момент ще ме познае. За разлика от другите възрастни слонове в Цаво, които нямаха причина да харесват хората и да им вярват, Елинор винаги идваше с желание да ме
поздрави, когато я повиках, просто така, заради старите времена. Научих много за слонската памет и за това, че слоновете, подобно на хората, се влияят от емоциите си, а да поздравиш стар приятел те кара да се чувстваш добър, важен и желан. Една голяма слоница пиеше от кална локва. Семейството й вече беше поело към храсталака. От такова разстояние слоницата не приличаше много на Елинор – макар и със същите размери тази женска беше по-набита. Споделих мислите си с приятеля си. – Какво разочарование – каза той. – Толкова се надявах да я видя. – Ще я повикам – отвърнах – и ако е Елинор, ще се отзове. Така и стана. Слоницата вдигна любопитен поглед към мен, като повдигна леко уши, после тръгна право към нас. – Здравей, Елинор – казах. – Напълняла си. Погледнах я в очите, които кой знае защо имаха цвят на светъл кехлибар. Мина ми през ум, че очите на Елинор са по-тъмни, но веднага прогоних тази мисъл. Това трябва да е Елинор. Дивите слонове в Цаво просто не се държат така, не се доближават така доверчиво до хората. След безмилостното преследване по време на „бракониерския холокост“ през 70-те, 80-те и началото на 90-те години стадата в Цаво изпитваха вродена подозрителност към човешкия род. – Да – обърнах се към приятеля си. – Това е Елинор. Протегнах ръка, докоснах страните й и усетих хладните бивни, докато я галех под брадичката за поздрав. Очите й бяха мили и приветливи, обрамчени от дълги тъмни мигли; поведението й беше дружелюбно. – Красива е – промълви приятелят ми. – Застани до нея, за да ви снимам. Застанах до единия от масивните предни
крака и протегнах ръка, за да я погаля зад ухото – нещо, което обожавах да правя при срещите си с Елинор. Задната част на слонското ухо е мека и гладка като коприна и винаги е приятно хладна.