Където лъкатуши Скът. Разкази

Трудно ми е еднозначно да определя този сборник с разкази, защото художествената тъкан е проникната от документални ретроспекции, а публицистичната минорност се преплита с одухотворени природни описания. Еднозначното ми мнение обаче остава непоклатимо – това е книга, написана с много любов към хората и природните красоти, към добродетелите на живота и техните преносители. Книга, в която криволите на достолепната мизийска река Скът са скътали ливади с дъх на уханни треви и омайни билки. Книга за вечния чернозем български, заключен между Дунава и северните склонове на Врачанския Балкан. Книга за Бяла Слатина и Врачанския край, където живеят благородни, работливи, скромни и достойни хора. Книга за техните житейски пътища и тегоби, за малките им радости, страданията и терзанията им. Книга за действителността от миналото време и за тежката реалност на новите времена – несигурни и драматични. Такава книга не се чете на един дъх и не те носи върху безгрижните криле на романтиката. Тя е едновременно история и документ, лирика и хармонична честота. Авторът не е търсил евтини трикове за привличане на читателското внимание. Създал е справедлива панорама на един кът от България, където плодовитата земя се отплаща многократно на нейните грижовни стопани и където новите псевдодемократични реалности отнеха на обикновените хора най-важното и най-ценното – спокойствието и надеждите им.

Писателят Петър Доневски всъщност описва собствения си живот чрез спомени и срещи във времето преди и след политическите промени в страната ни. Книгата носи името на включен в нея разказ, но това заглавие точно и достоверно озарява сюжетните линии, изпъстрени с образите на бригадири, трактористи, учители, агрономи, зоотехници, полевъди, доячи, телчари… Това са реални хора с реални професии, от които зависеше нашият „хляб насущний”. Един след друг те преминават в отвъдното и техните обидени души са присъдата им над несправедливостите на днешния ден, белязан с нищета и бедност, с крещяща социална несправедливост.

Сюжетите на включените в книгата разкази авторът не измисля и героите му са негови познати и близки. Понякога герои са животни – уплашена от ловците сърна или избягала от господаря си мечка, или бездомно куче, търсещо човека между хората. С особена психологическа сакралност Петър Доневски пише за другите етноси, населяващи българската земя от незапомнени времена и отдавна станали част от нацията ни. Пише за работливи и честни цигани, за турци и помохамеданчени българи, които не искат да променят рождените си имена. Пише ясно, честно и открито за несправедливостите на миналото, но и за днешното обществено неравенство.

Вярвам на всеки ред от тази дълбоко човечна и изконно българска книга. Вярвам и на нейния автор, когото познавам и извън написаното от него. Познавам го като човек морален и интелигентен, възпитан, общителен и талантлив.

Вярвам, че ще ни радва с нови творби, в които одухотворената природа ще чертае изгревни ветрове и ще издига облачни редути над живота ни – тежък, но неповторимо яснолик.”