Писма до сина ми Чочо

Анотация:

Книгата, написана от бащата на популярния български актьор Петър Попйорданов-Чочо не е биография във формат, в който обикновено са представяни наши и чуждестранни известни имена от сцената и екрана. По скоро това е изповед за живота и творчеството на един от младото поколение актьори, които ни напуснаха неочаквано в разцвета на своя талант.Фрагментите от различни интервюта, публикации във вестници и списания през последните двайсет години, свързани с житейския му път, не само в личен план, но преди всичко чрез многобройните му изяви в театъра, киното и телевизията, оформят един критичен възглед за преживяното от поколението, което често се определя като поколението на прехода.

Фрагментите от различни интервюта, публикации във вестници и списания през последните двайсет години, свързани с житейския му път, не само в личен план, но преди всичко чрез многобройните му изяви в театъра, киното и телевизията, оформят един критичен възглед за преживяното от поколението, което често се определя като поколението на прехода.

За Автора:

Иван Попйорданов завършва в Прага през 1962 г. филмова и телевизионна техника. През 1963-та започва работа в изграждащия се тогава Киноцентър, чийто директор е от 1972 до 1979 г. Под негово ръководство са реализирани около 150 филма. От 1984-та е директор на Българския културен център в Прага, работи във филмопроизводствената студия на БНТ и от 1990-та е заместник-генерален директор. През 1997 г. за кратко е заместник-министър на културата, а през януари 1998-ма печели конкурса за генерален директор на БНТ. Есента на същата година подава оставка заради несъгласие с приетите от парламента поправки в Закона за медии.

Откъс:

Дракон и тигър

Преди малко повече от пет години по повод моята седемдесетгодишнина си позволих да напиша нещо като автобиография, или по-скоро част от спомени, свързани с преживяното през годините – инвентаризация на миналото, може би с желание да го направя по-приемливо, отколкото то заслужава.

Книгата озаглавих „Кадър по кадър“, с което внушавах своята обвързаност с киното. Когато ръкописът и снимковият материал бяха вече готови за предаване за предпечат и преди да се спра на споменатото заглавие, реших да избера заглавието „Преди да се разделим“. Тогава близки мои приятели, запознати с ръкописа, възразиха много категорично, че звучи прекалено песимистично и в някаква степен претенциозно.

Сега, пет години по-късно, се питам дали не съм бил прав. Моят опит за равносметка беше тогава адресиран преди всичко към най-близките ми хора, в това число приятели и колеги, с които съм бил свързан през годините. Желанието ми беше да не пропусна момента, защото никой не си знае дните. И сега, когато в течение на един месец загубих съпругата си и единствения си син, а аз, който исках да изпреваря момента, когато няма да бъда между тях, и да им оставя моите спомени – да си призная в тях грешките и съжалението, че не съм бил достатъчно грижовен към двете си най-близки същества, се оказах все още тук и напуснат от тях.

Трудно ми е да дам някакъв смислен отговор на въпроса за ударите, които съдбата ни поднася, и да посоча прага на поносимост както в библейския пример за праведния Йов. В най-тежките първи дни след погребенията на жена ми и сина ми и след всичко, което съпътстваше ритуала по православния канон, усетих необходимост само от едно-единствено нещо – тишина.

Сега знам, че тишината е свързана със самотата.

Една нощ, при поредно бодърстване и разсеяно четене на натрупаните до леглото ми поне пет книги, които прелиствах като телевизионен сериал, който не ме интересува, се зачетох в дневниците на Макс Фриш. Там попаднах на един от няколкото въпросници, с които авторът провокира читателя да се приобщи към търсенето на отговори на най-важните въпроси, вълнуващи човека. Почувствах се като при психоаналитик, от който търся помощ, за да понеса болката от сполетялата ме невъзвратима загуба и отчуждението от заобикалящата ме действителност. Въпросникът се състоеше от 25 въпроса. Прочетох ги няколко пъти и след това подчертах само шест. Тези шест въпроса ми трябваха.

10. На кого понякога ви се иска да преотстъпите собствената си смърт?

11. Ако в момента не се страхувате от смъртта, коя е причината: че животът ви тъкмо ви е дотегнал или че тъкмо се наслаждавате на мига?

17. Когато не разсъждавате за смъртта изобщо, а за своята собствена смърт, изпитвате ли потресение, тоест за самия вас ли ви е мъчно, или си спомняте хората, за които ви е било мъчно след кончината им?

22. Ако вярвате в царството на мъртвите, успокоява ли ви представата, че всички ще се видим там отново и ще бъдем вечно заедно, или тъкмо затова се страхувате от смъртта?

24. Ако обичате някого, защо не желаете да го надживеете, а предоставяте на него да страда за вас?

25. Защо умиращите никога не плачат?

Твърдението, че „времето лекува” и постепенно изтрива болката от отсъствието на най-близките хора, все повече ми се струва абсолютно невярно. Напротив, връщайки „лентата“ със спомени от момента на тяхното отсъствие, започваш да откриваш нови неща за тях, даваш си сметка за свои заблуди и грешни представи, почваш да усещаш чувство за вина.

Общоизвестната максима „За мъртвия или добро, или нищо“ за този, който е надживял собственото си дете, придобива друг смисъл. Той очаква от околните не толкова съчувствие за злочестата си съдба да погребе рожбата си, а в реакциите и поведението на другите иска по-скоро да усети значимостта на загубата.

Отношенията между баща и син са били често експлоатирана тема в литературата и в основата й винаги е доминирал конфликтът – като нещо непреодолимо и предопределено. И моите отношения със сина ми минаха през много изпитания и за двамата ни. Трудно мога да разгранича в кои периоди от неговото възрастово или професионално развитие са оказвали влияние върху характера на връзката баща – син. Скептичен съм и към търсене на обяснение в характеристиките на зодиакалните знаци – той Близнак, а аз Лъв.

Един ден ми донесе разпечатани основните черти на зодиите по китайския зодиакален календар. Според китайците – той беше Дракон, а аз Тигър. Каза ми, че мога да не чета за моята зодия, защото и по техния календар съм хищник, но да прочета за Дракона.

Дракон – „ Надарен за всичко, но... Драконът е изпълнен със здраве и жизненост. Изпълнен с искреност, той е неспособен на каквато и да е долна постъпка: лицемерие или злословие, и дори на елементарна дипломация. Доверчив е и винаги може да сгреши. Безпокои се и за най-дребни неща. Вкусът му към съвършенство го прави взискателен към самия себе си и към другите. Той е скрупульозен и лесно се гневи. Голям „дърдорко“ е и думите изпреварват мисълта му. Невъздържан и ентусиазиран, той се пали лесно. Горд е. Има защо – надарен е за всичко: умен, своеволен, упорит, щедър. През целия си живот Драконът ще бъде далеч от нуждата, Може да успее във всяка професия. Ако се посвети на велика кауза или дело, ще ги доведе винаги докрай. За съжаление, ще има същия успех, ако пренесе дарбите си в услуга на злото: Той е победител.

Това е знакът на шанса, на най-голямата небесна сила и най-благоприятното астрологично влияние. Символизира живота и развитието.

Драконът блести ежедневно, но личността му е силна само наглед. Той не съществува реално, това е едно парадно животно, фабрикувана личност. Според нуждите той ще бълва огън, злато или вода, но след празниците ще го изгонят и като феникса той ще се роди отново от пепелта. Драконът е химерично животно.“

Към допълнението за съвместимостта на Дракона с другите зодии беше подчертал „Съюзът на Дракона с Тигъра не може да бъде спокоен“.

Така бях предупреден от сина ми да бъда спокоен, че отношенията ни и в бъдеще няма да са спокойни.

След като станах баща, когато на 11 юни 1964 г. се роди синът ми, често пъти си задавах въпроса, как се е държал моят баща към мен през годините, в които съм растял в нашето семейство, и кое е било най-важното, което помня за неговото поведение към мен и към по-малкия ми брат. Ние израствахме през детските години обгрижвани от майка ни и често пъти и от баба ни Мария, която възприемахме като наша допълнителна резервна майка. Баща ни беше в някаква степен по-отдалечен от всекидневието ни и затова го възприемах с респект, като по-висша инстанция с право на окончателни решения спрямо нашето – с брат ми – поведение, което не подлежи на оспорване. Сега си давам сметка, че неговата привидна строгост не само че нямаше физически измерения спрямо нас, но дори не мога да си спомня за грубо вербално изразяване на присъда, свързана с поведението ни през годините като ученици, студенти и след това.

Чочо обичаше баща ми – дядо си Петър. Нещо повече – години след като той почина през 1975-а, когато Чочо беше вече станал популярен от филмите, театралните постановки и телевизията, в многобройни интервюта във вестници, списания и телевизионни предавания винаги подчертаваше своята любов и привързаност към дядо си, на когото беше кръстен. Когато обзавеждаше вече собственото си жилище, първото, което направи, бе да оформи нещо като „домашен параклис” – няколко икони и между тях портрета на дядо му и този на Миле Попйорданов.

След като се роди Чочо, в продължение на пет години живеехме в апартамента на баща ми. Майка му, вече дипломиран лекар, трябваше да изкара задължителен трудов стаж извън София и докато Чочо тръгна на училище, работеше като лекар в Долна баня, Златица, Своге, Владая и накрая вече в Окръжна болница в София. Аз работех като инженер в изграждащия се по това време Киноцентър в Бояна и при тези битови и трудови обстоятелства в нашето младо семейство единственото решение за отглеждането на отрочето от мъжки пол Петър Иванов Попйорданов бяха услугите на социалистическите детски ясли, целодневни и полудневни детски градини, които се превърнаха във втори дом на Чочо. По-късно, когато вече беше студент в НАТФИЗ (тогава ВИТИЗ), често ни обвиняваше, майка си и мене, че като родители сме му нанесли тежки психически травми в най-ранната му възраст, като сме го поверили за отглеждане в посочените заведения.

Споменавайки за травми, едва ли синът ми тогава си е давал сметка, че най-тежките травми ще бъде принуден тепърва да понесе. Когато доста рано за възрастта му и бързо започна кариерата му в киното и театъра, и започна да става все по-популярен, един ден му цитирах думите на една изключителна жена – Свобода Бъчварова, която, за съжаление, отскоро вече не е между живите. Когато на 34 години станах директор на Киноцентъра, тя ми каза: „Иване, българите не издържат на три неща: пари, слава и власт: пази се.” Днес бих допълнил това мъдро нейно предупреждение с нещо като постскриптум: Българите не прощават успеха на другите.

На моя син не простиха нито успеха, извоюван с труд и талант, нито цялата му откритост за собствения му живот – грешки, пристрастия и увлечения. Криворазбраната свобода по балкански се превърна в разюздана саморазправа чрез медии, превърнали се в гилотина за обезглавяване на достойни хора.

Споменах, че преди пет години написах нещо като автобиография, история на живота ми и хората, които съм имал шанса да срещна. Последните пет страници от „Кадър по кадър“ бяха озаглавени „Писмо до сина ми“.

Сега, когато той вече не е между нас, с всеки изминал ден изпитвам все по-голямо желание да продължа започнати и недовършени разговори с него, за пропуснати събития, забравени приятели, които и той познаваше, да му съобщя за ставащото днес по улиците на София. Последният имейл, който му изпратих, беше на 4 май и беше текст, свързан с един първи и за съжаление, последен наш общ проект за телевизионно предаване. На 5 май Чочо си отиде.

Сега ще продължа да му пиша.

Знам, че след всяко писмо ще получавам съобщението:

Писмото беше изпратено успешно