Вход за съществуващ акаунт Влезте в акаунта си
Нулиране на парола
Нов акаунт-регистрация
Хроники на болката
Автор: Мелани Търнстром
Издателство: Изток-Запад
Година на издаване: 2014
Издание: меки корици
Брой страници: 408
Тегло: 515 гр.
Описание
Изпитването на физическа болка те поставя в друго царство - съвършено различно състояние, фантастичен пейзаж на далечна вълшебна планина, нямаща нищо общо с познатия свят. Обикновено, болката утихва; след нея човек сякаш се събужда от кошмар, опитва се да я забрави по най-бързия начин. Но ако не утихне? Колкото по-дълго продължава, толкова по-дълго става изгнанието...
Тази книга е разделена на пет части:
"Болката като метафора", в която болката се разглежда през призмата на значенията, предавани ѝ от Древността насам.
"Болката като история", където се проследява откриването на упойката в средата на XIX век и колапса на религиозния модел на болката.
"Болката като болест", където се осъжда състоянието на днешните предлагани лечения и научни изследвания.
"Болката като разказ", където се проследяват преживяванията на пациенти, подложени на лечение на болка, и начините, по които болката се променя и е променяна от измененията в начина им на живот.
"Болката като възприятие", обединяваща различните парадоксални аспекти на болката чрез съвременното разбиране за това как болката работи в мозъка.
Всички ще познаем болка в живота си и никой не знае кога ще дойде или колко дълго ще остане. Макар че един ден ще имаме ефективно лечение на хроничната болка, ние никога няма да можем да я ликвидираме напълно, защото телата ни се нуждаят от нея. Болката е определящ аспект от живота на смъртния - признакът, че е човек.
Тя често бележи началото и края на живота. Заплашва най-дълбокото ни самосъзнаване и - с прокобата на смъртта - ни напомня за крайното изчезване на Аз-а ни. Тя е най-яркото преживяване, за което подходящи думи няма и което ни връща към безмълвните мъки на младенческата безпомощност. Тя дълбае дупка в нормалната реалност, присъща е на човешкото тяло, но се усеща като напълно чужда.
И това е аспектът на собствената ни смъртност, с който не можем да се примирим - ужасяваме се от болката повече, отколкото от смъртта.Болката е като чаша с отрова, от която всеки е опитал - всеки помни вкуса ѝ и се страхува той да не остане още по-горчив.
Това е книга за естеството на тази отрова, за странния ѝ вкус, за тайнствените ѝ проявления и за нейните противоотрови.
Откъс от "Хроники на болката"
Нека заедно си представим група кашлящи кръв хора, страдащи от охтика, в прогресивен планински санаториум през ХІХ в. Добре уреденият им болничен живот включва най-модерните медицински протоколи: древните методи на пречистване и кръвопускане са заменени с минерални бани, здравословна храна, планински въздух и хелиотерапия - слънчеви бани. Но отношението към болестта не се различава особено от това на Хипократ, който през V в.пр.Хр. предупреждавал колегите си да не посещават пациенти с напреднала охтика (преобладаващата болест по онова време), понеже неизбежната им смърт може да увреди лекарската им репутация.
През вековете е имало какви ли не теории за причините за охтиката - наследственост, зли духове, вампиризъм, изпарения, отходна вода, блатни миризми и загниване на тялото. През ХІХ в. една от модерните концепции е, че състоянието е възвисяваща борба между тялото и душата, при която тленната плът бавно бива изяждана по начин, подчертаващ както красотата, така и креативността. Но през пролетта на 1882 г. един немски лекар идентифицира Mycobacterium tuberculosis. С материализирането на бактерията под микроскопа четирихилядигодишни митове изведнъж изчезват яко дим.
Макар всички външни изявления на страданието, от искрящите очи до топящата се плът, да се поддават на метафора, науката бързо и рязко се разграничава. Охтиката става туберкулоза - болест, а не състояние. Макар че до идването на спасителните лекарства - антибиотиците - ще мине още половин век, диагноза вече има. В книгата си "Болестта като метафора" Сюзан Зонтаг описва трансформирането на охтиката в туберкулоза като архетипен пример на процес, чрез който болестите се разбират метафорично до момента, в който се изясни патологията им.
Философът Мишел Фуко казва, че началото на модерната медицина бил моментът, в който лекарите спрели да питат пациентите: "Как се чувствате?", един въпрос, подканящ към доста персонален личен отговор - и вместо това започнали да питат: "Къде ви боли?", въпрос, фокусиран изцяло и единствено върху биологията. Макар че тези процеси се диктуват от научни открития, практическото им приложение изисква промяна в социалната нагласа. Нещо повече, хората трябва да повярват на научните открития, преди да започнат да действат според тях.
През призмата на времето ни се струва, че парадигмите са се сменяли внезапно в един кратък исторически миг, но във въпросната ера те са отстъпвали бавно и междувременно много животи са били пропиляни и загубени. Някои идеи се налагат бавно: теорията за микробите например е била изложена, но не и популяризирана, така че по време на Гражданската война войниците преспокойно си пиели вода от реките, в които всички наред ходели по нужда. Азотният оксид и етерът (двата газа от първата хирургическа упойка) са били открити десетилетия, преди на някого да му хрумне да ги приложи по време на агонизиращо болезнените операции.
А как новината за откриването на туберкулозата пристигнала в санаториума? Във вестника ли са я прочели? Или някой роднина ги е посетил или изпратил телеграма: "Не си ти - бактерия било! Странна работа - а изглеждаш толкова охтичав." Дали новината ги е накарала да преосмислят историята на заболяването си и да осъзнаят, че то няма нищо общо с някаква възвисяваща борба? Или са я видели по начина, по който човек приема научния напредък в областта на черните дупки или костите на първобитните хора - много интересно, но мен какво ме интересува?
В края на краищата лекарство все още е нямало. Или пък новината така и не достигнала до санаториума и охтичавите измрели на тази вълшебна планина , впримчени не само в болестта, но и в цял куп идеи, с непомагащи им по никакъв начин празни значения? Дали самото осъзнаване на естеството на страданието не би им подействало терапевтично? Дори и при липсата на лечение, на епилептиците им е изключително полезно да знаят, че не са обладани от духове, а на депресираните - че състоянието им не е слабост на характера.
Охтичавите със сигурност са изпитали примесено с усещане за чудо облекчение - най-после да узнаят какво представлява състоянието им и какво не е. То не било проклятие. Не било израз на личността им или наказание. За добро или лошо, то било и си оставало болест.