Кратки отговори на големите въпроси

В „Кратки отговори на големите въпроси“ световноизвестният космолог, автор на бестселъра „Кратка история на времето“ и един от най-великите умове на нашето време ни напуска с последните си мисли за най-големите въпроси на вселената. В сътрудничество с фондация „Стивън Хокинг“ Джон Мъри води издатели от целия свят в глобално почитане на забележителния живот на професор Хокинг в този важен момент за научнопопулярната литература.

Книгата, върху която Стивън Хокинг е работил, преди да си отиде, черпи от изключително богатия му личен архив и е съставена в сътрудничество с академичните му колеги, семейството му и фондация „Стивън Хокинг“. Книгата включва изключително дълбоките му, достъпни и навременни размисли върху въпроси като:

• Има ли Бог?
• Как е започнало всичко?
• Можем ли да предсказваме бъдещето?
• Има ли друг разумен живот във Вселената?
• Ще стане ли изкуствения интелект по-умен от нас?
• Възможно ли е пътуването във времето?
• Трябва ли да колонизираме космоса?
• Какво има в една черна дупка?
• Ще оцелеем ли на Земята?
• Как оформяме бъдещето?

Предговорът ѝ е написан от Еди Редмейн и процент от хонорара ще отиде за благотворителни дейности. 

От името на Фондацията Луси Хокинг сподели: „Общуването беше изключително важно за баща ни през целия му живот и ние гледаме на тази книга като на неразделна част от наследството му, която съчетава научните му писания и обществените му коментари в едно великолепно издание, примесено с доза от характерния му ироничен хумор“.

(Откъс)

Хората винаги са търсели отговори на големите въпроси. Откъде идваме? Как се е появила вселената? Какъв е смисълът и замисълът зад всичко? Има ли и други някъде там? Историите за Сътворението от миналото днес изглеждат все по-недостоверни и нямащи връзка с реалността. Те се заместват от варианти на нещо, което можем да наречем единствено суеверия, като започнем от Ню Ейдж и завършим със „Стар Трек“. Но истинската наука може да бъде много по-странна от научната фантастика, както и да носи много по-голямо удовлетворение.

Аз съм учен. При това учен с огромен интерес към физиката, космологията, вселената и бъдещето на човечеството. Бях възпитан от родителите си да бъда вечно любопитен и, подобно на баща ми, да проучвам и да се опитвам да отговоря на множеството въпроси, които ни задава науката. Прекарах целия си живот в пътуване из вселената, макар и само в ума си. Чрез теоретичната физика се опитвах да отговоря на някои от най-големите въпроси. В един момент си мислех, че ще видя края на физиката във вида, в който я познаваме, но сега смятам, че чудото на откритието ще продължи и много след като ме няма на този свят. Ние сме близо до някои от тези отговори, но все още не сме достигнали до тях.

Проблемът е, че повечето хора смятат, че истинската наука е прекалено трудна и объркана, за да могат да я разберат. Не мисля, че това е така. Изследването на фундаменталните закони, които управляват вселената, изисква посвещаване на време, с което повечето хора не разполагат – светът бързо ще спре да се движи, ако всички се опитаме да се занимаваме с теоретична физика. Повечето хора обаче могат да разберат и оценят основните идеи, ако те им се представят по ясен начин без уравнения, което според мен е възможно и е нещо, което ми е харесвало да правя през целия си живот.

Днешната епоха е славно време да бъдеш жив и да се занимаваш с теоретична физика. Представата ни за вселената се промени много през последните петдесет години и ще бъда щастлив, ако съм направил някакъв принос за това. Едно от големите откровения на космическата ера беше гледната точка, която ни даде, за да погледнем към самите себе си. Когато виждаме Земята от космоса, ние виждаме себе си като цяло. Виждаме единството, а не разделенията. Съвсем прост образ с много силно послание – една планета, една човешка раса.

Искам да добавя гласа си към гласа на онези, които настояват за незабавни действия по основните предизвикателства за глобалното ни общество. Надявам се, че в пътя напред, дори след като съм си отишъл, хората с власт ще покажат изобретателност, храброст и лидерски качества. Нека бъдат готови за предизвикателствата на устойчивото развитие и да действат не в името на личния интерес, а в интерес на всички. Много добре си давам сметка колко ценно е времето. Грабни момента. Действай сега.

Вече съм писал за живота си, но някои от ранните ми преживявания заслужават да бъдат повторени, докато мисля за изначалното си влечение към големите въпроси.

Роден съм точно 300 години след смъртта на Галилей и ми се иска да мисля, че това съвпадение има отношение към начина, по който тръгна животът ми като учен. Според преценките ми обаче в същия ден са се родили около 200 000 бебета; не зная дали някое от тях по-късно е проявило интерес към астрономията.

Израснах във висока тясна викторианска къща в Хайгейт в Лондон, която родителите ми купили на безценица през Втората световна война, когато всички си мислели, че Лондон ще бъде изравнен със земята. Една ракета Фау2 паднала през няколко къщи от нашата. По онова време бях извън града с майка си и сестра си, а баща ми за щастие не пострада. Години наред на улицата ни все още имаше голям кратер от бомбардировките, където често си играех с приятеля ми Хауард. Двамата с него изучавахме последиците от експлозията със същото любопитство, което ме е водило през целия ми живот.

През 1950 г. работното място на баща ми се премести в северните покрайнини на Лондон, в новопостроения Национален институт за медицински изследвания в Мил Хил, така че семейството ми се премести в катедралния град Сейнт Олбънс, който се намира недалеч. Бях пратен в Девическата гимназия, която въпреки името си приемаше момчета на възраст до десет години. По-късно посещавах училището на Сейнт Олбънс. Винаги съм бил среден ученик (класът ни беше пълен с блестящи умове), но съучениците ми ми лепнаха прякора Айнщайн, така че вероятно са видели у мен признаци на нещо по-добро. Когато бях на дванайсет, един приятел се обзаложи с друг на пакетче сладки, че няма да стигна доникъде.

В Сейнт Олбънс имах шест-седем близки приятели и помня как водехме безкрайни дискусии и спорове за какво ли не, от радиоуправляемите модели до религията. Един от големите въпроси, които обсъждахме, беше произходът на вселената и дали има нужда от Бог, който да я създаде. Бях чувал, че светлината от далечните галактики се измества към червения край на спектъра и че това би трябвало да означава, че вселената се разширява. Бях сигурен обаче, че трябва да има някаква друга причина за червеното изместване. Може би светлината се уморява и почервенява, докато стигне до нас? Една неизменна и вечна вселена ми изглеждаше много по-естествена. (Едва шест години по-късно, след откриването на космическия микровълнов фон през втората година на докторантурата ми, осъзнах, че съм грешал.)

Винаги ми е било интересно как действат нещата и обичах да ги разглобявам, за да видя как са устроени, но изобщо не ме биваше в обратното им сглобяване. Практическите ми умения никога не са можели да се сравняват с теоретичните. Баща ми окуражаваше интереса ми към науката и настояваше да продължа в Оксфорд или Кеймбридж. Самият той беше завършил Юнивърсити Колидж в Оксфорд и смяташе, че трябва да кандидатствам там. По онова време в Юнивърсити Колидж не се преподаваше математика, така че нямах друг избор, освен да кандидатствам за стипендия по естествени науки. Изненадах себе си, когато успях.

По онова време в Оксфорд изобщо не се гледаше с добро око на работата. Очакваше се да бъдеш блестящ ум без усилия или да приемеш ограниченията си и да завършиш с посредствена диплома. Приех тази гледна точка като покана да лентяйствам. Не се гордея с това, просто описвам нагласата си, която беше споделяна от повечето ми състуденти. Един от резултатите от заболяването ми беше да промени всичко това. Когато си изправен пред възможността смъртта да те споходи рано, много бързо осъзнаваш, че има много неща, които искаш да направиш, преди да си отидеш от този свят.

Поради лентяйството си възнамерявах да изкарам последните изпити, като избягвам въпроси, изискващи фактически знания, и се съсредоточа върху проблеми на теоретичната физика. В нощта преди изпита обаче не спах и на следващия ден не се представих особено добре. Бях на границата между отлична и много добра диплома и трябваше да бъда интервюиран от изпитващите, за да се реши каква ще бъде крайната ми оценка. На интервюто ме попитаха за бъдещите ми планове. Отговорих, че искам да се занимавам с наука. Ако ми пишат отличен, ще продължа в Кеймбридж. Ако изкарам много добър, ще остана в Оксфорд. Писаха ми отличен.

През дългата ваканция след последния изпит колежът предлагаше скромни субсидии за пътуване. Реших, че шансовете ми да спечеля една ще са толкова по-големи, колкото по-далече искам да отида, и затова казах, че желая да посетя Иран. Заминах през лятото на 1962 г., като взех влак до Истанбул, след това до Ерзурум в Източна Турция, после до Табриз, Техеран, Исфахан, Шираз и Персеполис, столицата на древните персийски царе. На връщане двамата със спътника ми Ричард Чин попаднахме в земетресението Буин-Захра, което беше със сила 7,1 по Рихтер и отне живота на повече от 12 000 души. Трябва да сме били близо до епицентъра, но аз изобщо не го усетих, защото бях зле, а автобусът, в който пътувахме, подскачаше по иранските пътища, които бяха целите в дупки.

Прекарахме следващите няколко дни в Табриз, докато се възстановя от тежка дизентерия и пукнато ребро – бях пострадал, когато при едно особено силно друсване на автобуса отлетях към седалката пред мен. Още не знаехме нищо за катастрофата, защото не говорехме фарси. Едва когато стигнахме Истанбул научихме какво е станало. Пратих картичка на родителите си, които се бяха тревожили десет дни – последните им новини за мен бяха, че тръгвам от Техеран за поразения район в деня на земетресението. Въпреки природното бедствие имам много хубави спомени от пътуването ми в Иран. Силното любопитство може да навлече беди на човек, но за мен това бе може би единственият случай в живота ми, в който това беше истина.

През октомври 1962 г., когато пристигнах в Кеймбридж, за да продължа в департамента по приложна математика и теоретична физика, бях на двайсет. Кандидатствах за място при Фред Хойл, който беше най-прочутият британски астроном по онова време. Казвам астроном, защото тогава космологията почти не се признаваше като отделна област. Хойл обаче вече имаше достатъчно студенти, така че за мое огромно разочарование трябваше да започна при Денис Сиама, за когото не бях чувал. Оказа се обаче добре, че не станах студент на Хойл, защото щях да бъда повлиян да защитавам неговата теория за стабилното състояние на вселената – задача, която би била по-трудна и от преговорите за Брекзит. Започнах работата си с препрочитане на стари учебници по обща теория на относителността – както винаги, привлечен от най-големите въпроси.

Както някои от вас са видели във филма, в който Еди Редмейн играе една особено красива версия на мен, през третата ми година в Оксфорд забелязах, че като че ли ставам по-непохватен. Един-два пъти ми се случи да падна, без да знам защо, и забелязах, че вече не мога да греба нормално. Ставаше ясно, че нещо не е наред, и бях донякъде недоволен, когато лекарят ми каза да спра бирата.

Зимата след пристигането ми в Кеймбридж беше много студена. Бях си у дома за коледната ваканция и един ден майка ми ме убеди да идем да се пързаляме с кънки на езерото в Сейнт Олбънс, макар да знаеше, че не си падам много по това занимание. Паднах и едва успях да се изправя. Майка ми разбра, че нещо не е наред, и ме заведе на лекар.

Прекарах седмици в болницата „Сейнт Бартоломю“ в Лондон и ми правиха какви ли не изследвания. През 1962 г. изследванията бяха по-примитивни, отколкото са сега. Взеха проба от мускул на ръката ми, забиваха в мен електроди, инжектираха контрастно вещество в гръбначния ми стълб и докторите го гледаха как се движи нагоре-надолу на рентгенов апарат, докато леглото ми се накланяше под различни ъгли. Така и не ми казаха какво не е наред, но вече се бях досетил, че положението никак не е добро, и затова не исках да питам. От разговорите им бях схванал, че каквото и да е „то“, ще се влошава и че не могат да направят нищо, освен да ми дават витамини. Докторът, който ми направи изследванията, си изми ръцете от мен и никога повече не го видях.

В един момент научих, че диагнозата ми е амиотрофична латерална склероза (АЛС) – болест на моторните неврони, при която нервните клетки на главния и гръбначния мозък атрофират и след това се втвърдяват. Научих също, че страдащите от тази болест постепенно губят способността да контролират движенията си, да говорят, да се хранят и накрая да дишат.

Болестта ми като че ли се развиваше бързо. Напълно разбираемо, аз изпаднах в депресия и не виждах причина да продължа да работя по доктората си, защото не знаех дали ще живея достатъчно дълго, за да го завърша. Но след това развитието се забави и се върнах към работата си с подновен ентусиазъм. След като очакванията ми бяха сведени до нула, всеки нов ден се превърна в бонус и започнах да оценявам всичко, с което разполагах. Докато има живот, има надежда.

И, разбира се, до мен имаше млада жена, Джейн, с която се бях запознал на едно парти. Тя беше твърдо убедена, че двамата заедно можем да се борим с болестта ми. Увереността ѝ ми даде надежда. Годежът ни повдигна духа ми и осъзнах, че ако ще се женим, трябва да си намеря работа и да завърша доктората си. И както винаги, онези големи въпроси продължаваха да ме карат да продължавам напред. Започнах да работя здравата и това ми харесваше.

За да се издържам по време на проучванията, кандидатствах за изследователска стипендия в Гонвил енд Кайъс Колидж. За моя огромна изненада бях приет и оттогава работя там. Спечелването на стипендията беше повратен момент в живота ми. Благодарение на нея можех да продължа проучванията си, въпреки че състоянието ми се влошаваше. Стипендията означаваше също, че двамата с Джейн можехме да се оженим, което и направихме през юли 1965 г. Първото ни дете, Робърт, се роди на втората година от брака ни. Второто, Луси, се появи три години по-късно. Третото, Тимъти, щеше да се роди през 1979 г.

Като баща се опитвах да науча децата си колко е важно винаги да се задават въпроси. Синът ми Тим веднъж разказа в едно интервю как ми задал въпрос, за който се тревожел, че е глупав. Искаше да знае дали няма множество миниатюрни вселени навсякъде около нас. Казах му никога да не се страхува да изказва идея или хипотеза, независимо колко малоумна (негова дума, не моя) може да изглежда тя.